КОГАТО ПРЕДИ месец прочетох в мрежата, че Собиеслав Засада отново ще се пусне в кенийското рали на 91-годишна възраст, първото нещо което се сетих е, че реално това е първият – макар и нетитулуван – световен шампион, до когото съм се доближил. Без, разбира се, да подозирам, че по-късно през годините вестникарската професия ще ми даде възможности да говоря и интервюирам близо дузина от най-бързите пилоти в ралитата, моторите и Ф1. Също се сетих, че и книгата на Засада – Безопасна скорост, е първото „специализирано“ четиво по темата и дета продължава да има специално място до 28-те тома на великия Мартин Холмс. Години по-късно разбрах, че Собиеслав Засада, европейски шампион за Група 2 през 1966 и 1967 (третата титла печели в годината на маратона до Мексико!) реално е и първият негласен световен шампион. За да видя „ралито“ (Лондон-Мексико, 1970 г.) възирах от училище, по пътя към тогавашния хотел Балкан, купих два черно-бели ORWO за предвоенния Пентакс и дори успях да излъжа милиционерите на входа на Ротондата (сега дворът на Президентството) и да се намъкна в зоната на самата часова контрола. Но и досега не мога да кажа откъде и как точно научих, че „ралито“, по пътя си към Мексико, ще спре в София. Единият филм прецаках още в градинката на Народния театър, преди един чичка, да ми помогне да заредя Пентакс-а. От 32 кадъра във втората лента, бракът бе 1/3, но имаше и снимки, които не само бяха… на фокус, но и личеше движение. Какво е „Засада“, разбира се знаех, без да допускам, че това може и да е фамилия на поляк, камо ли автомобилен състезател. Вървях след двама възрастни, носещи някакви ленти на ръкавите си, които бързаха да отидат към спрелия точно пред черквата Свети Георги в двора на Балкан Форд Ескорт RS Марк II, на чийто таван въпросната „засада“ се бе облакътила. Единият обясняваше на другия, че самите англичани от вестник Дейли Мирър (организатори на маратона по повод Световната купа по футбол), са поискали от Форд да ангажира Собиеслав за маратона. Щракнах не два, а четири пъти – двоен декиш, по-здраво държи. Обаче – разочарование: на всеки един от четирите кадъра Засада-та беше „двоен“. Колкото и елементарни и любителки да бяха снимките ми тогава, 32 години по-късно ги сканирах и качих на хард-диска, а оригиналите – зафучих в „кръглата папка“. За да се убедя през пролетта на 2003 г., колко вярна е максимата – никога не се носят всички яйца в една чанта: бързи и сръчни „батки“, само за 30 мин. бяха успели да изнесат от дома компа, монитора, лаптопа, телевизора и първия ми дигитален апарат.
