Всички снимки по-долу са от личния архив на Таня Поптошева (на снимката) и се публикуват за първи път. Повечето от направените кадри са без фокус, резултат от очевидното бързане на неизвестният им автор към мястото на горящият като факла български автомобил. Кадрите не се нуждаят от пояснителни тестове и са подредени по хронология от момента, в който Лада-та на Поптошев/Георгиев се появява за финалните 200-300 метра от скоростния етап, след който финал се пука задната дясна гума, а автомобилът се врязва в единствената морена край отсечката. Всички дванадесет кадъра са в онази последователност, в която те са престояли 35 години в коженото протмоне на дъпругата на Тоди.
„Подробностите научих от д-р Пенев, първият, който е оказвал помощ на Тодор след катастрофата. За съжаление, мога единствено да предполагам, че това е човекът, който е с якето и спортната шапка, но в кадрите той винаги се оказва с гръб към обектива. Той ми разказа, че са извадили Тоди след голяма битка с огъна и той [Тоди] не е бил изгорял, както се говореше с половин уста.
Не го спаси нито специално оразмерената по неговия ръст седалка, нито – както знам от Тоди – специално направеният в Млада Болеслав ролбар, нито каската, която купихме заедно от Италия през 1973 г.“, разказва вдовицата. На 13 септември 1981 г., както сама определя „с 300 зора и натиск спрямо федерацията“ занася в Хелпа направената в София възпоменателна плоча, заедно с купените плочки за бордюра.
„Просто помолих [федерацията] да ме превозят до там. Смятах на място да намеря работници, които да изградят възпоменателната плоча. Те пък в селото се оказаха толкова мили, че въобще не ми се наложи да търся подобна помощ. Видяха какво съм занесла и още на следващия ден, в деня на първата година от смъртта на Тоди бяха направили всичко. За една нощ.“
До Хелпа Поптошева и всичките строителни материали пътуват („Беше доста тежко, повярвайте!“) с една от сервизните коли за участието на отбора в Татри 1981.
„Дори в Сегет момчетата от отбора се сгъстиха, за да ми освободят място, а в Попрад (центъра на състезанието – бел. ред.) се събраха всички отбори от участващите страни, за да почетат Тодор. Това ме разплаках.“
Когато екипажите започват тренировките си, а Поптошева остава сама, при нея се появява непознат човек, който и казва, че име снимките от драматичният 14-и септември предишната година. Той казва, че когато се е опитал да ги предаде по официален път на българския щаб предишната година, категорично му било отказано. Защо е било това, както и тоталното мълчане за този инцидент?
„Първо, защото такива неща в социалистическа България не се случват – мъчи се да обясни ситуацията Поптошева. – Става все пак въпрос за купата Мир и дружба!! Второто, заради което се мълчеше така страшно бе, че бяха забравили да направят застраховка на националните състезатели. Аз за тези неща изобщо не се сещах.
Бяха минали два месеца, когато съвсем случайно ме попитаха дали съм получила застраховката. Обадих се във федерацията и оттам, мънкайки ми обясниха, че на бланката за автомобилите били направили застраховката за състезателите и по тази причина била анулирана.
Бах много учудена и поисках да се срещна с генерал Врачев, който тогава беше големия шеф. Не зная дали заради това, че бяха направили такава грешка, дали заради това, че му беше неприятно да се говори за случилото се, той отказа да ме приеме.“
Докато чака височайшата аудиенция, служителка на СБА настойчиво иска от зачернената жена да обясни защо е там, а когато научава, цинично се обръща към Поптошева за да й заяви: „Още не са минали два месеца откакто е загинал мъжът ви, а вие вече се интересувате само от парите!“ След известно време, очевидно чувствайки се гузни, от БФАС удостояват Тодор Поптошев в „заслужил майстор на спорта“, а съпругата му е поканена на годишната церемония в тогавашния хотел Ню Отани (по-късно Кемпински – бел. ред.).
„Генерал Врачев се беше разпоредил да не бъда допусната в залата, след което дойде един полковник – мисля Желев, който ми връчи документите на Тодор в коридора, след което ми нареди „А сега напуснете, защото не сте желана тук!“ Отидох в спортният отдел на ЦК на БКП, където стигах с връзки и след това ген. Врачев ме чакаше на входа на СБА и питаше: „Ама защо в ЦК сте ходили, защо сте стигнали до там…“ и ми обясни, че застраховката от 20 000 лв. не могат да я поемат, но ще видят какво могат да направят. После от ГС на СБА, където Тоди бе състезател, ме повикаха, за да ме попитат дали съм съгласна да приведат на двамата ми сина 5000 лв., по една половина от сумата на всеки от тях в ДСК.
Но това направи отношенията ми с федерацията крайно лошо. Те
[БФАС] просто не направиха искане. По-късно разбрах, че финансовия министър е обяснил, че грешката е можело да бъде поправена! Но те просто не направиха нищо…“Съвсем според тогавашната логика, когато подава документите си, за да пътува до Чехия с отбора, пътят й е определен през Румъния, докато целия керван следва маршрута Югославия-Унгария-Чехия.
Благодарение на друг национал – Стоян Колев, който по онова време е въпросът е служител на МВР, този въпрос е решен и Таня Поптошева натоварва строителните материали на сервизната Лада-а, за да стигне в Хелпа.
„Доброто беше, че Тоди бе дал пари на чешки състезател, когато е бил в България и когато стигнахме в Попрад, този човек – представяте ли си, той можеше да не го направи! – дойде при мен и ми предаде равностойността на „заема“ в чешки крони. Знаете, по онова време не можеш да обмениш повече, отколкото ти дава държавата. Парите – около 35 лв., стигнаха точно, за да купя снимките от неизвестният им автор. От федерацията така и не ми разрешиха да обменя повече пари.
Всъщност Владо
(Илиев – бел. ред.) беше единственият от състезателите, който не ни забравяше. Ще позвъни, ще попита как са децата, ще се поинтересува имаме ли нужда от нещо. Другите – или никога, или изключително дистанцирано. Веднъж видях Христо Веселинов, който ми помогна да оправя проблем с колата. Каза ми директно: „Няма как да говорим за Тоди! Разбираш ли, че в момента, в който отваряме дума за него и защо се случи таза катастрофа, ни казваха, че този въпрос няма да се разисква.“
Дали Поптошева има обяснение какво още се крие около катастрофата тя добавя, че първи до горящия автомобил спират унгарци („Минаха много години и честно казано не мога да си спомня имената им…) и през 1981 г. говорят с вдовицата на руски (!!!) и казват нещо, което не е било известно на никого освен на тях и Тодор Поптошев.
„На старта те са били зад нашите и са видели, че на задната дясна гума има „балон“, Свирнали са с клаксона и, когато Тоди излиза от автомобила, са му я показали с ръка. Малкото, което унгарците успели да разберат е, че е казал на навигатора си, че когато стигнат до финала ще разкаже играта на механиците, на които той е оставил дефектната гума при предишната смяна, а те са поставили отново. Дали е нарочно или случайно, не мога да кажа, макар да смятам, че не е било нарочно.“ Според Поптошева, веднага след завръщането на отбора в България, единият от механиците, според нея по име Насо, е бил уволнен моментално от федерацията
„Пред мен Людмил [Георгиев, навигаторът] потвърди, че Тоди му е казал: „Само да слезем до долу, ще им кажа аз на тях… Каза ми го два дни, след като пристигна отбора в България. За когото [Людмил Георгиев] майката на Тоди казваше: „Добре, че не утрепа и чуждото дете… И сега не мога да разбера Тодор! Страшно съжалявам, че децата ми израснаха без баща. Все говорехме, че трябва да спре със спорта, че той преди всичко е художник, син на един от известните български художници – Евгени Поптошев. Но – не! Не смятам, че зароди този спорт, и сега в България, си заслужава някой да си даде живота заради него! Самите състезатели не се оценяват достатъчно, това, което правят не е нормално. Защото те лишават семействата си от средства, за да поддържат колите… Жертвите са страшно големи. Като любов към спорта – да, заслужава си такива жертви. Но от гледна точка на семейството – категорично не! Бяхме на море, преди да тръгне за Татри, той се отклони, за да вземе големия син от лагер. Целият ден то не се раздели с двамата – заведе ги да видят как се правят колите… Нещо, което преди, заради огромната ангажираност – делеше времето между ателието и работилницата – никога не е правил. Така до самото заминаване…“
На 15 септември в дома на Поптошеви се появяват хора от федерацията, които й казват, че е станала тежка катастрофа и Тоди е в много тежко състояние.
„Помня само, че сред тях беше Иван Николов. Извика ме в детската стая и ми каза, че Тодор не е жив и няма защо да искам да замина за Чехия. И така – чакахме 5 дни, за да го докарат, после търчане около погребението… Все пак чест му прави на ген. Врачев, че уреди мястото за погребението в Централни гробища…“ Затъмнението около „случая Поптошев“ обаче продължава още години след това, когато излиза първата книга „Българските автомобилни и мотоциклетни пилоти“, в която съпругата на Тоди не открива и думичка за трагично загиналия си съпруг.
„Сина ми дойде радостен у нас и казва, че в книжарницата под нас са пуснали такава книга… В нея имаше за всички: за Ричард Груев, за Янчо Таков, за Божин Танчев, за всички, но не и за Тоди… Сакаш такъв състезател изобщо не съществуваше. Никога няма да мога да проумея, защо беше всичкото това гробовно мълчание…“
