Сижи „проходи“ за втори път на кюстендилската Пауталия

  • Home
  • Сижи „проходи“ за втори път на кюстендилската Пауталия


СИЖИ НЕ Е ЗАГЪРБИЛ напълно участието в спорта. Само се е преместил от 2 на 4 колела и участва в шампионата по автомобилизъм на Българската асоциация за рекреация интеграция и спорт (БАРИС). В събота бившият световен първенец (на снимката – вдясно) ще кара във втория кръг на БАРИС, който е част от програмата на Сливен рали. 

МАЛКО ПРЕДИ ДА се изпълнят точно 22 години от драматичната тренировка край София, в която Сергей Сергеев-Сижи (на снимката), за втори път в живота си „проходи“ миналата събота на картинг-трасето Пауталия в Кюстендил. Направи го с помощта на истински приятели и колеги, които му помогнаха за първи път насам от онзи черен за пилота от триото световни шампиони в пистовите състезания (ендурънс за серийни мотоциклети), да седне на кросова машина и въпреки двата парализирани крака, да направи няколко обиколки на трасето. „Повярвай ми, приятелю, разплаках се, честно ти казвам! – обясни ми Сижи в началото на седмицата. – От събота вечерта не мога да спя, толкова силно ме държи адреналина… още усещам машината и виждам виражите…“ Познавам Сижи от фантастичното му представяне в отбора на Балканкар през 1992 г. в шампионата на серийните мотоциклети. Всъщност знаех го добре и преди това от първенствата в България, но истинското приятелство с него, Богдан Николов и Димитър Маринов-Мижи дойде на финала на шампионата на Мани-кур. Сижи и Мижи бяха подкрепящите ездачи в екипа, а на френската писта Борко, както тогава наричаха все още чернокосото „деге“, бе на една ръка от титлата. Обхождайки пеша и оглеждайки на верев преди старта тези 4250 м., в тревата на завоя Ещорил намерих изгубена сребърен мъжки гривна. Тогава се зарекох, че спечелят ли нашите титлата, няма да свалям тази гривна от ръката си. Тримата победиха в драматична битка, така че вече четвърт век нося спомена за този 8-часов финал край Невер…

снимка: личен архив на сергей сергеев-сижи

И ВСИЧКО ЗАПОЧНА КАТО НА ШЕГА… Иван Нейчев и човек от екипа му помагат на Сергей Сергеев да направи проби на няколко спортни гащеризона, донесени от младите мотористи, които участват в европейския кръг на супер-мото в Кюстендил.

Тогава Сижи бе едва на 28, на прага на бляскава мотоциклетна кариера… И, точно като Мижи – с конструкцията на професионален жокей – дребен и лек, за да не тежи на Дукати-то на отбора.

Три години по-късно, работейки във в. Старт, рано сутринта на 25 септември, ми позвъни Богдан, за да ми съобщи ужасната новина: Сижи е претърпял тежък инцидент по време на тренировки и ще остане за цял парализиран от кръста надолу. Такъв шокът трудно може да бъде описан. Няма как да стане това! Един приятел, състезател, от чиято езда нямаше начин да не се възхити и пълен профан в мотоциклетните дисциплини, оставаше за цял живот на две колела… но не на любимите мотоциклетни, а на тези на инвалидната количка. В този ден съдбата не само му отне любимия спорт, но радикално преобърна цялото му съществуване… „А-а, добре съм! Добре съм, бе!“, заедно с ухиленото до ушите лице на вечният оптимист (всъщност някой някога да е вижда Сижи да не е ухилен до ушите?) – това е Сергей Сергеев през тези дълги 22 години.

снимка: личен архив на сергей сергеев-сижи

ПОСЛЕДНИТЕ ПРИГОТОВЛЕНИЯ… Приятелите на Сижи слагат последните бандажи по обездвижените крака на състезателя, преди да го пуснат по 1040-метровото трасе на кюстендилската писта Пауталия. Зная със сигурност, че през всичките тези години – а през сезоните той не пропускаше старт на мотористите – Сижи е плакал от ярост, че е в публиката, а не на трасето. Ревал е тихо и злобно срещу Фортуна, но винаги е ставало така, че тази моментни слабости са били… зад караваните, далече от колегите и приятелите. Сега Сижи е крехък, но има такъв дух, че мнозина от напомпаните с анаболи и напращели от бицепси атлети единствено могат да ме се кланят доземи. И ако има единица мярка за силата на духа, която  ежедневно печели победи над осакатеното тяло, то Сижи би трябвало ежегодно да получава поне по един спортен Оскар.

снимка: личен архив на сергей сергеев-сижи

И ИМА „ПРАШИНКИ“ В ОЧИТЕ… Разчувстваният от жеста на колегите си Сижи, заедно с Иван Нейчев и Юлиян Серафимов-Горчо, се снима, след като е направил първите си километри върху мотоциклет от ужасния септември през 1995 г. С такива приятели няма невъзможни неща!


„ПРОЩАПУЛНИК“ – да. Успешен? Много повече от очакваното от самия пилот. Но може би забележка на Богдан или още много преди нея, в главата на Сижи (на снимката с мотора-шампион на Николов) се върти кощунствен план: как с помощта на бившия пистов пилот Калин Керин, скоростите на един шосеен мотор да бъдат модифициран така, че Сижи да ги сменя с ръка от ръчките, а не с педала на краката. „Вчера ходих до Плевен и взех от него [Богдан] един мотор. Почваме го с Керин, ще му слагаме две странични „колела“, како на малките велосипеди, за да се потегля и спира?

„А бе, стана на шега това на Пауталия – обяснява втория си мотоциклетен „прощапалник“ Сижи. –  Беше надвечер в събота, тъкмо бяха минали квалификациите за европейския кръг по Супер-мото. „Седяхме пред буса на Иван Нейчев, който беше с мен на тренировката на 25 септември. Моторите – прибрани, до нас е Горчо – Юлиян Серафимов… Обичайната раздувка след състезание. Тогава някой попита „Абе, кара ли ти се?“ Викам му – „Ти да не си луд, разбира се, че ми се кара.“ И още докато вървят къде на истина, къде на шега вървят бъзиците, Виктор Нейчев, синът на Иван Нейчев е свалил 85-кубиковият КТМ от буса. За други десетина минути намират каска, някои от младите пилоти предлагат спортните облекла (естествено, някои не стават при първа проба), намират се кросовите ботушите. С помощта на Нейчев и Горчо Сижи е облечен и после го поставят на КТМ-а. Юлиян Серафимов: „Като на шега стана! Направихме бандаж на краката с тиксо, а после ги вързахме и с тесните спортни колани…“ После включват на 2-а скорост мотора и… Сижи (под козирката на шлема това не се вижда!) вероятно е плакал от радост. Не чакайте да си признае! Разбира се, че ще каже – прашинки са му влезли в очите, защото е забравил… очилата „на старта“. „Вярвай ми, вечерта изобщо не можех да заспя – тези 5.5-километра са най-щастливото ми каране на мотоциклет… Цели 22 години, разбираш ли, съм сънувал, че го правя и чак сега става!“ Познавайки чепатият характер на Богдан, в групата на експеримента има доста опасения: то ще са ругатни, то ще е попържане…

снимка: личен архив на сергей сергеев-сижи
ЗА СПОМЕН ОТ ПРОЩАПАЛНИКА… Сижи позира за снимка с КТМ-а на Виктор Нейчев, с чийто кросов мотор 53-годишният професионален състезател се върна на пистата след почти 22 години…

Вместо това, в неделя сутринта, когато разбира какво са направили предишната надвечер на пистата Пауталия, Богдан среща партньора си Сергей с прочутата плевенска фраза:

„Аз докога ще те чакам? Какво се мóта толкова години! Давай да ти правим един мотор и това е…“

В КРАЯ НА 1991 Г. Международната мотоциклетна федерация (FIM) взема решение за ликвидирането на класа до 80 куб. см – най-масовия от тогавашната схема на световния шампионат на писта (сегашното Мото GP), както шефовете направиха със сайдкарите. Така свивайки схемата до три кубатури – 500, 250 и 125, FIM принудително пенсионира една група от около 200 – 250 професионални пилоти. Воят срещу това решение беше огромен и се появява решението за алтернативен шампионат, но само със серийни машини. Схемата, която тогава се доминира от италиански и германски спортни структури е измислена брилянтно, съчетавайки в себе си едновременно и Мото GP и ендурънс. Състезанията се редуват – едно 45-минутно бягане, в което участва един пилот (лидера на тима), следвано от второ двучасово надбягване (трима пилоти) – отново 45 мин – 4-часова гонга (3 пилоти) – 45-минутно надбягване – 6-часова маратон (3 пилоти) – финален спринт в 45-минутните изпитания и Финале гранде – 8 часа на Мани-кур. През 1992 г. плевенчанинът вече бе достатъчно титулуван (европейски шампион в 80 куб. см, и трети в световния шампионат в същия клас) и имаше достатъчно опит, за да се пусне в новото предизвикателство. За партньори в отбора на Балканкар-Германия Николов взе Сижи и Мижи, защото единствено те двамата можеха да поддържат темпото на титуляря, като в същото време не само притежаваха качествата да удържат позицията, но да атакуват и развиват успеха на триото. Състезанието на Мани-кур бе връхната точка, в която Богдан Николов и компания можеха да спечелят победата. При това го направиха по възможно най-трудния и драматичен начин, който можеше това да бъде сторено. Докато предавах кореспонденцията си за спортния отдел на в. Труд, в който работех, се отделих от първия бокс на пистата, който като на лидера в шампионата се падаше правото да е зает от Балканкар-Гемания и Николов-Сергеев-Маринов, беше настъпила страхотна промяна в колоната. Връщайки се от пресцентъра в бокса, открих целия екип на „стената“ до пистата с угрижени лица – двамата помощници бяха загащили гащеризоните като след финал, а силно изнервената шефка на Балканкар Мото – Иванка Андреева успя само да каже за Богдан, който бе на трасето във финалните 4 тура: „Няма спирачки… и отпред, и отзад!!!“

снимка: страшо димов

УМОРАТА ОТ ПЪЛЕН РАБОТЕН ДЕН ВЪРХУ ДВЕ КОЛЕЛА… (отляво надясно) Димитър Маринов-Мижи, Богдан Николов, мениджъра на Дукати за това състезание и Сергей Сергеев в първите минути, след като екипът завършва трети на Мани-кур, а Богдан печели титлата при серийните мотори. Така плевенчанинът, за да убие скоростта по завоите, на няколко пъти умишлено влизаше в предпазните ограждения от сламени бали, след което отново излизаше на трасето и догонваше конкуренцията. Сметките показваха, че за да е шампион, Богдан не трябва да е по-назад от 3-ото или 4-ото място и той успяваше да удържи тези две позиции до последния тур, в който направи рисковано изпреварване и завършвайки трети на подиума.

За мен направеното от триото Богдан Николов-Сергей Сергеев-Димитър Маринов бе най-стойностното нещо в мотоциклетизма за доста години напред, но в същото време изминаването на зиг-заг на тези финални 17 км със сигурност е най-тежката и трудна дистанция, финалът на която съм очаквал с неописуемо притеснение.